“Котките“ е най-успешният мюзикъл някога поставян на сцена. Той представлява цял поетично-шеговит трактат за тези своенравни животни, музикално оформен от композиторът Андрю Лойд Уебър. Той е написан от любимият поет на американската нация: Томас Елиът. Текстът на представлението е изключително поетичен и почти липсва сюжетна линия, затова пък героите са много добре оформени и безкрайно симпатични. Ето какво ни казва легендарният Томас Елиът за котешката природа: „Те са слепи, когато се раждат и могат да виждат в тъмното. Те дръзват да погледнат крал и дори да седнат на трона му. За разлика от хората, котктие могат такива неща и ги правят!”.
Текстът на котките е американския котешки вариант на „Ние врабчетата“ и е написан със също толкова любов към героите. Авторът обобщава наблюденията си върху котешката природа и нахвърля колоритни характери, които незабавно ни стават симпатични, тъй като толкова много приличат на човеците.
Котките на Елиът са черни и бели, те са по-често дребни, те са весели и сияят, имат жизнерадостен вид, знаят как да танцуват валс или кючек. Те се мият зад ушите и се изсушават между пръстите на лапичките. Сред котките има герои като просякът, повехналата красавица, големецът с белите гети.. престъпникът, който никога го няма на местопрестъплението и други очарователни типове.
Всяка от котките е описана с нейните уникални качества, изключително хуманоидни. Всяка една от тях си има характер, легенда и очарова зрителите с различна визия и оригиналност. Всяка котка си има репутация и обществено положение. Нищо случайно няма между Котките. Те прекрасно работят в екип. Те минават през къщата като ураган и никой не може дума да им каже. Когато чуете чупене в трапезарията, или пък от килера се чуе трясък, или пък от библиотеката доловите силен звън, от ваза, за която са казали, че е от династията на Минг, веднага идва на ума, коя от котките е направила това.
И не може да се направи нищо по въпроса.
Котките имат религиозна фигура – старият Деуторономи, за когото се разказват народни приказки. Той е живял отдавна и е преживял много животи, бил е известен в пословици и рими и е погребал девет съпруги, а многобройното му потомство процъфтява и целият град се гордее с него и чества неговата старост. Той има спокойна и блага физиономия, когато се излежава на слънце и е особено философски настроен.
Един от най-симпатичните образи е магическия господин Мистофолис, оригиналният магьосник. Няма съмнение, че най-великите фокусници имат нещо да научат от мистър Мистофолис, и всички котки възкликват – О, никога не е имало толкова умна котка като вълшебния мистър Мистофолис. Той е тих, той е малък, той е черен, от ушите до върхът на опашката, може да се промуши през най-тясната цепнатина или да ходи по най-кривата релса. Може да изтегли всяка карта от тестето, също толкова сръчен е и в заровете. Винаги те кара да повярваш, че само лови мишки. И всички котки възкликват, о, ами, не никога, никога не е имало котка умна като мистър Мистофолис.
Песента „Спомен“ е станала стандарт за песнопойките и има кавър от Барбра Стрейзънд и Селин Дион, и не само от тях. Ето за какво се разказва песента:
В полунощ, когато изчезват звуците, сякаш луната забравя всичко и се усмихва сама на светлината на уличните лампи. Накапалите листа се събират в котешките крака, а вятърът започва да се оплаква. Сам на лунната светлина ти иде да се усмихваш на отминали дни, дни на виталност и красота, когато осъзнаваш какво е щастие и всичко, което искаш е този спомен да се прероди отново. Скоро отново ще дойде сутринта и когато пристигне зората, тази вълшебна лунна нощ също ще е спомен.
Кръщаването на котки е трудна работа – не е просто празнична игра. Томас Елиът смята, че една котка трявба да има поне три имена. Първото име за ежедневна употреба като Питър, Август, Алонсо или Джеймс, като Виктор, Йонатан, Джордж, или Бил Бейли – до едно разумни ежедневни имена.
Има и по-шантави имена, ако смятате, че звучат добре – някои за джентълмени, а други за дами: като Платон, Адметус, Електра, Деметър. Но и те са ежедневни имена.
Но Томас Елиът ни казва, че котката се нуждае от име, коеот е особено и звучи по-достойно. Иначе как ще си държи опашката перпендикулярна или ще си гали мустаците и ще е горда? За такова име поетът дава примери като Мункустрап, Куаксо или Корикопат, Бомбалурина или Желилорум – имена, които никога не принадлежат на повече от една котка.
Все още остава едно име и него никога не можеш да го отгатнеш. Никой човек не може да го открие, но котката си го знае и никога няма да го признае. Когато хванеш котката в дълбока медитация, причината е, че съзнанието и е ангажирано в обмислянето на нейното име.
Има много различни версии и продукции на това шоу, но всички те могат да накарат човек да плаче или да се смее. Котките е едно фантастично, енергично произведение, работа на изумителни таланти, получило признание в целия свят.