В последните години за щастие се увеличи интересът към театъра в България. Все повече млади хора започнаха да посещават театрални постановки. Чудесно! Но с това идва и един очакван до известна степен проблем – невъзпитано поведение в театъра. Често се случва да иззвъни мобилен телефон по време на пиеса, да се правят снимки (не че е нещо лошо, но звукът на камерата изнервя и пречи и на артистите, а и на останалата част от публиката). Често се подвиква и ръкопляска по време на пиесата, а това определено изнервя, тъй като не могат да се чуят репликите, а и пречи на концентрацията на артистите. А те са вложили толкова много усилия, време и енергия, за да ни забавляват. Театърът е изключително сложно изкуство и заслужава своята оценка. Театърът предизвиква силни емоции – но трябва да се държим подобаващо. А ако артистът си забрави или обърка репликите заради нашето поведение?
Нямах намерение да пиша подобна статия, всъщност си е чисто изразяване на мнение, но поредното ми посещение на театрално представление с участието на известни родни артисти ме провокира да драсна някой ред по темата. И не ми се пишеше, защото сме свободни хора и всеки сам трябва да прецени как да се държи. Свободен значи да правиш каквото обичаш и чувстваш, но да не пречиш на другите. Да уважаваш събитие в наши дни не значи само да се изтупаш в костюм или дамите в стилни рокли. Облеклото няма отношение в случая – а именно действията ни. Проблемът е, че понякога трябва да има някой, който да ти подскаже (особено ако си в подрастваща възраст), че има нещо нередно в поведението ти, или пък, че вероятно така пречиш на околните. Дълго време театрите в по-малките градове почти не функционираха като такива, почти нямаше представления, изобщо театърът не беше на мода, съответно има едно поколение, което няма как да е възпитано как да се държи, какво да очаква и тн. В никакъв случай не искам със статията си да критикувам тези хора защо така или иначе се държат – просто пиша кое мисля, че трябва да се промени според мен и какво не ми харесва на мен. И мисля, че само с обвиняване нищо не се постига – всичко изисква решение, а то понякога е просто, но трябва да имаш нужните знания и възпитание.
Защо имам чувството, че нямаме достатъчно уважение към труда един на друг и че именно тук се корени проблемът? Нито сме благодарни, когато получаваме нещо добро. Може би приемаме нещата за даденост. А също така и не критикуваме и не стачкуваме, когато ни се нарушават права, които не си знаем. Но това е тема за отделна статия или размисли.