Блусът е тъжната песен на надеждата и страданието на първите роби, заселили се в Америка в началото на седемнадесети век. По това време отношението спрямо негрите е било изключително лошо – те нямали почти никакви права, а единственото, което им е било разрешено, били музиката и танците. И така с песен на уста работата ставала по-лека.
Точно заради това корените на блуса се откриват в примитивното, в пролетарското и във всекидневното. Поначало той е провинциално и изключително невзрачно американско субкултурно явление, а в средата на миналия век точно тази музика се превъплъщава в контракултурен език на младите.
Точно както родната чалга и гръцкото ребетико, блусът е пролетарски, гето жанр. Но за разлика от чалга лирическите героини, чийто единствен проблем е, че още не са си намерили своя Чичко Паричко, героят в текстовете на блус песните се намира в едно изначално отчаяние, борещ се на равнище оцеляване.
Блусът често е наричан „народен епос, пят от слепи омировци“. И това не е просто метафора, тъй като през 17 в. често се е случвало при злополука на нивата негрите да загубят зрението си. Така, негодни за работа, единственото, което им е оставало, е просто да пеят. Певците се научават виждат с вътрешните си, по-силно сетивни очи, откъдето идва изключителната чувствителност на тоновете им към страданието.
Преходът към градски блус се случва през 20-те години на миналия век по време на т.нар. Голяма миграция на афро-американското население, заради която са последвали вълни на огромни икономически кризи. Един от най-знаменитите американски блус музиканти, който е смятан и за основоположник на чикагския блус, е великанът Маккинли Морганфилд. Псевдонимът му „Мъди Уотръс“ всъщност означава „кална вода“ – така го е наричала на шега баба му, когато е бил малък и това словосъчетание му е останало като псевдоним за цял живот.
Мъди Уотърс (Muddy Waters) е от онази вълна музиканти от 50-те години, които се преместват в Чикаго по време на Голямото преселение. Те значително осъвременяват някогашния блус, като вкарват в него инструменти като бас и барабани, електрическа китара, а понякога и слайд и хармоника. А през 1948 г., когато Мъди Уотърс записва своя първи голям успех – „I Can’t Be Satisfied“, Чикаго се превръща в център на електрическия блус.
Музиката на Мъди Уотърс оказва огромно влияние върху редица световноизвестни изпълнители като Ерик Клептън, Джими Пейдж, Джеф Бек и Джони Уинтър. Любопитно е, че и музикантите от рок групата „Ролинг Стоунс“ били изключително големи почитатели на Мъди Уотърс и неговите изпълнения, които повлияли на цялото им творчество. Основателят на групата Брайън Джоунс дори дава името й в чест на една от песните на блус музиканта – „Rollin’ Stone“.
За това какъв е бил човекът Мъди Уотърс разказва, една интересна история, свързана с Ролинг Стоунс. Групата дълго време не е могла да се срещне лице в лице със своя идол, затова момчетата отишли в САЩ специално, за да поправят тази грешка. Когато пристигат, им казват, че Мъди Уотърс всяка сутрин рано отива в звукозаписното си студио, където прекарва почти целия ден и ако искат да го намерят, това е мястото. Миг Джагър и другите роулингстоуновци още на следващия ден посетили студиото, но помислили, че то е затворено, тъй като единственият човек, който се мотаел вътре, бил някакъв негър чистач, който метял пода. Рок легендите го подканили да ги пусне вътре и зачакали Мъди Уотърс, за да се срещнат най-после с него. Изминали обаче няколко часа, но никой друг не влязъл в студиото. Накрая не издържали да си губят повече времето в бездействие и извикали чистача, за да го попитат кога, аджеба, ще дойде великият Мъди Уотърс. А той ги шокирал с изречението: „Ама, момчета, аз съм Мъди Уотърс“.
Именно в музиката на Мъди Уотърс негрите, живеещи в крайните квартали на южните щати, които били третирани като втора ръка хора, намират начин да преодолеят страданията и безнадеждността си и започват да изразяват себе си и да се саморазвиват към високата култура. Блусът всъщност не е просто музика, той е един своеобразен летопис на расовия проблем в Америка.