Защо лъжем себе си? Да, истината е някъде там, не, изобщо не е там, много далеч от лъжата, която си измисляме или приемаме за успокоение е. И далеч, заради страха да я намерим и признаем. Истината е много по-далеч, отколкото си мислим или ни се иска да бъде.
А защо се заблуждаваме? От страх от признаване на нещо различно, страх, че като признаем нещо ново, като мислим и действаме по различен начин ще ни се случи нещо лошо? Защо се поддаваме на страха, той ли е толкова силен, че ни променя светогледа, съзнанието, определя действията ни, съсипва взаимоотношенията ни, убива мечтите ни. Или ние сме толкова слаби, толкова, че да не можем да го признаем пред себе си и да се опитаме да го победим.
Проблемът се корени много по-дълбоко всъщност. Някъде от периода, в който сме се поддали на страха и сме спрели да мислим разумно и да чувстваме живота. Дългият период на подчинение на страха (и успокояващите навици) ни кара никога да не се променим и да се страхуваме още повече. Дори да достигнем много по-далеч и по-опасно – да налагаме нашето виждане за нещата на близките ни, на децата ни най-често. Да измъчваме и осакатяваме емоционално собствените си деца. И всичко това с мисълта, че това е правилно и най-добре за тях, да не им даваме възможност да определят как да живеят живота си и да мислят самостоятелно. Да не им позволяваме да грешат и да се учат от грешките си, да не им позволяваме да се развиват. И в последствие в много случаи и да не им се живее изобщо. И дори да искат чрез съсипване на живота си или слагане на неговия край да накажат този, който се е отнасял жестоко физически или емоционално с тях. Или просто да отидат в другата крайност – да се отдадат на алкохол и необмислени действия, като в последствие знаем това докъде води (една от причините за алкохолизма и зависимостите).
Обикновено успокояващо убежище на страха се превръщат фанатични и нереални представи за идеализъм, морално поведение, праведен живот (според фанатично средновековно разбиране на религията), болестен перфекционизъм, предразсъдъци, идеята, че едва ли не от родителите зависи изцяло как ще се справят в живота децата им.
Сковани от страх, с добри и чисти намерения, вместо да направим добро, ние ставаме лоши и злобни. А трябва ли да стигаме дотук?
“ Пътят към ада е постлан с добри намерения“.
Ако някой се опитва да налага възгледите си за живота над вас и не ви дава шанс да правите това, което обичате, да рискувате, да се развивате в това, което обичате, да следвате собствените си мечти, да живеете живота си така, както го чувствате, да взимате самостоятелни решения, да не ви изслушва и да не приема мнението ви, да държи всичко да се прави по неговия начин, да следвате неговите ценности и възгледи – вероятно този човек има психичен проблем, не вие! Често това могат да бъдат симптоми на обсесивно-компулсивно личностово разстройство или друг вид личностово разстройство, като авторитарен тип или пък симптоми (в определена степен) от т.нар тъмна триада (психопатия, нарцисизъм, макиавелизъм), или може би просто болестен перфекционизъм. Такъв тип човек може да е успешен в професията си, да е перфекционист и това там да му помага, особено в точните науки, но може да не е способен да чувства изобщо и да усеща света и хората, да приема друго мнение освен неговото и да разбира човешките взаимоотношения. Няма перфектни хора, но когато такъв човек пречи на останалите, е време да се намеси психиатър или полицията и институциите и това зависи от вас, потърпевшите. Или просто да напуснете тази среда колкото се може по-скоро. И да не се чувствате виновни, малоценни, недостойни. Обичайте себе си и вярвайте повече в себе си.
Хората, които променят света, които го дърпат напред, са мечтатели, които превръщат мечтите си в цел и я следват, работят здраво, за да я постигнат. Но се започва винаги от мечтите, от тръпката, следва се това, което ти дава щастие. Защо иначе ще имаме мечти, ако не трябва да ги следваме. Защо изпитваме удоволствие, ако не трябва да го постигаме и да му се наслаждаваме.
Само хората, които или не могат да изпитват удоволствие и да чувстват, или тези, които не са следвали мечтите си и не са се наслаждавали на живота, пречат и на другите да следват своя път. И страхливците, хората с гузна съвест и хората, които не харесват живота си, но нямат смелостта да го променят.
И в края на краищата, за щастие, правото, правните норми и закони определят кое е правилно и кое не е. Не религията, субективните разбирания за морал и поведение в семейството и обществото, предразсъдъците, а законът.
