Един въпрос по отношение на разбирането на религиозните ценности ме мъчи много и с основание. Защо, по дяволите, по нашите географски ширини свързваме смирението с примирение. Може би е свързано с историята ни – робство, комунизъм (примиренчески живот, подчинение, страх), или с типичната черта на народопсихологията ни – да завиждаме на успелите, пробивните, смелите, бунтарите, или веднъж изтълкувано погрешно понятие се повтаря с векове без да се замисляме?
Религията, когато не е използвана за постигане на политически цели с идеята за лесно обединение на масите, няма тази цел. Ролята на религията би трябвало да бъде учение за това да бъдем добри, справедливи и да се обичаме. Т.е за да живеем добре в обществото и да ни бъде опора в трудни моменти. Да ни помага да си вярваме повече в собствените сили и възможности, както и олицетворява общочовешки ценности, с които се разбираме и ценим хората около нас. И нищо повече от това. Останалото е за постигане на егоистични цели или обикновено политически такива. За съжаление религията все още е най-мощният инструмент за влияние и управление на масите. Религията няма никакво право да пречи на науката и научните постижения, на развитието на света и личността. И няма право да пречи на каквото и да било.
Смирение означава да вярваме в себе си, в уменията, възможностите и качествата си, но да не мислим, че сме нещо повече от останалите в смисъла, че трябва да уважаваме всеки един човек с неговите качества, външност и дадености. Да не се мислим, че като можем нещо, а другия не може същото, сме по-висше същество. Просто един може нещо, друг може друго и така сме си полезни в обществото. Така е устроен светът, така е създаден невидимият баланс. Затова имаме възможността да се адаптираме, както и всички животински и растителни видове на планетата.
Смирението е свързано с онази истинската вътрешна увереност, която е противоположна на надменността и за която писах тук в p2pkrediti.com
Смирение не значи да не сме борбени в живота. Не значи да не си отстояваме мнението, правата и интересите си. Това е примирение и няма нищо общо със смирение. Именно там е голямата разлика. А примирените хора не тласкат света напред, а точно обратното.
Смирение не значи да не се хвалим с постиженията си. Като се хвалим с нещо, което сме постигнали, ние мотивираме и останалите да постигат целите си. Важното е да се уважаваме и да не се самозабравяме. Именно там е тънката, но голяма всъщност граница. Когато имаш тези ценности, не е трудно да разбираш и приемаш света и популярната култура.
Смирение значи да не се самосъжаляваме, да приемем събитията от миналото си, да си вземем поуките и да не се връщаме назад. Да се борим в живота без страх какво може да ни се случи. Смирение значи да приемем недостатъците си, които не можем да променим и да наблегнем на силните си страни. Всеки има своите силни и слаби страни, всеки има и трудни моменти и щастливи. Важно е как реагираме на тях, как ги възприемаме. Трябва винаги да се опитваме да извличаме максимума от всяка ситуация в живота. Не да се примиряваме със „съдбата“. Съдбата си е ковем ние с действията и бездействията си. Много често е повече с бездействия – стоим, молим се, кръстим се, тюхкаме се, обвиняваме някой и нещо, но не правим нищо реално по въпроса да променим нещата към по-добро в живота ни.
„Помогни си сам, за да ти помогне и Господ“. Или “съдбата”, “късмета” и който както го нарича и вярва.
Не, смирението не е покорство и примирение. Бъдете смели и борбени, бъдете горди и с достойнство, бунтувайте се, отстоявайте правата си, но и не бъдете самонадеяни и сякаш сте нещо по-висше от останалите. Живеем в общество и правов свят. И не допускайте да ви вменяват вина по отношение на смирение и християнски ценности.